17-ти Тамуз.
От райската градина до златния телец.
Седемнайстият ден от месец Тамуз е тъжен ден за нашата нация. На този ден е била разбита голямата ни надежда. На този ден сме били хвърлени в ужасен водовъртеж, който ни е понесъл от място на място и от който още не сме се избавили.
На този ден е бил направен златният телец!
Предисловие: процесът е започнал от първия човек в райската градина – съвършен човек в съвършен свят. Човек изцяло добър, напълно свободен за извисяване и самоусъвършенстване. Действително, и тогава е имало зло в света, но то не обитавало сърцето на човека, то се появило отвън – в образа на змия. Външно зло, което е търсело пролука, пукнатина, чрез която да проникне вътре и да завоюва крепостта.
Който търси – намира.
В райската градина имало дърво, чиито плодове били с особено свойство, а името му било "дърво на познанието". Това обаче не е пълното му име и е малко заблуждаващо. Пълното му име било " дървото на познанието на доброто и злото". Първият човек е имал като даденост склонността към добро. Както ние имаме апетит да ядем, по същия начин той е притежавал влечение към доброто, стремеж към духовност. Плодовете на дървото на познанието на доброто и злото развалили тази склонност на човека и вселили у него инстинкт към злото, като по този начин дълбоко в сърцето на човека се запалила непрестанна война между доброто и злото.
Змията, представителката на инстинкта към злото на земята, желаела да всели злото в човека и търсела начин за това.
По какъв начин?
Как да направи това? Как да убеди човека да се самоубие духовно? Лукавата змия намерила начин, намерила средство, с което уловила в мрежата си човека, най-големия сред големите. Тя прошепнала в ухото му: " Та ти си пленник на стремежа си към доброто, не си самостоятелен! Не ти решаваш, не ти определяш нещата. Яж от плода на дървото, вкарай в сърцето си инстинкта към злото и тогава, ако решиш да бъдеш добър, това ще е вече твой избор. „ И ще станете като Б-га – знаещи добро и зло, самостоятелни в решенията си!" Срещу такъв аргумент било много трудно да се устои. И първият човек вкусил плода. Ял и изгубил своя съвършен свят, превърнал сърцето си в гнездо на беди, в което се борят инстинкти и страсти, подобно на змии, вече не чуващи звуците на флейтата на инстинкта към доброто. Ял - и бил прогонен от райската градина, бил оставен сам да проправя пътя си в живота. " Искаше да бъдеш самостоятелен – заповядай, моля, покажи силата си..." А земята родила бодил и трън, подобно на позорния плод, пораснал в сърцето му. Човечеството тръгнало от неуспех към неуспех: Каин и Авел, поколението на потопа, поколението на плаването по време на потопа, греховете на Содом и поробването в Египет.
Съвсем самотен човекът заплувал срещу течението – Авраам, първият евреин. Целият свят останал в едно минало, а той дал начало на нова история. Всички свои интереси съсредоточил в обгрижването на инстинкта към доброто: в гостоприемство, в духовно милосърдие, в това да отвори очите на създанията да вярват в Създателя на света, да Му се доверят и да се спасят чрез Него.
Това бил пътят на Авраам, Ицхак и Яаков, нашите праотци. Те набелязали обратния път към изгубената райска градина, пътя на високата степен на съвършенство на първия човек преди греха. Първото условие по този път е: довери се на Създателя си, който е избрал за теб най-добрия и прав път, път, който ще те доведе до вечен живот и невъобразима наслада. Довери се на Създателя ти, който те е отдалечил от минното поле, което те приближава към опасността да изгубиш и двата свята. Не се опитвай да бъдеш умник и сам да прокарваш пътя си през минното поле, не се опитвай да бъдеш самостоятелен и да решаваш дали да настъпиш мината, или не.
Когато Всевишният пожелал да ни приеме като свой народ, да ни даде Тората и да ни качи на върха, той поставил условие – да изкореним у себе си инстинкта на гордостта, който ни говори: " Няма да позволя на никого да определя пътя ми, дори и на Създателя!" Средството да се вкорени в човешкото сърце подчинението и да бъде накаран човекът да приеме господството на Всевишния, е изгнанието. Отреденото време за това изгнание е 400 години египетско робство. Ако бяхме изпълнили определеното време , подчинението ни би било истинско. И тогава в момента, в който получехме Тората, бихме станали изцяло подчинени на доброто.
В Египет еврейският народ вървял от неуспех към неуспех и стигнал до последния предел. Ако беше останал там пълни 400 години обаче, щеше да бъде асимилиран от египтяните. Затова Всевишният изтеглил народа ни от Египет само след 210 години. Тези 210 години на робство оставили положителен отпечатък. Когато след 210 години били запитани дали са готови да получат Тората, всички евреи като един отговорили: "Ще направим и ще чуем”. Предварително били готови да приемат всичко, преди дори да са чули с какво били натоварени да изпълнят". Това бил най-великият им час. Така синовете на Исраел поправили духовно греха, извършен от първия човек. Ако бяха останали на високото ниво достигнато след казването на думите"Ще направим и ще чуем, поправката щеше да е пълна и спасението щеше да дойде.
Този велик момент е бил момент на изпитание, но еврейският народ се провалил в него. Моше Рабену се изкачил на планината, за да получи скрижалите. Там той прекарал 40 дни, като изучил всичките тайни на Тората. През последния ден, броени часове преди връщането му от планината, народът изгубил търпение. Хората решили, че Моше няма да се върне, а всички те ще останат в пустинята. Какво ще стане с тях, накъде да тръгнат? Страхът им бил разбираем.
Какво направили тогава – решили сами да направели златния телец и отново се появила гордостта: "Ние ще решим и ще изпълним". Без да питат, без да получат указания свише. Затова Б-г казал: " Видях народа, твърдоглав е”. А тази твърдоглавост и упоритост противоречала на идеята за избраността на народа от Създателя и насочването му по пътя на Отците – Авраам, Ицхак и Яаков. Подобен е примерът с командира, изпратил бойците си към минно поле. Всеки един от войниците казвал: " Извинете, аз сам ще реша дали да слушам, или не, дали да се обърна надясно, или наляво..."
Моше Рабену видял всичко това и счупил скрижалите. Подчинението било първото условие за получаване на Тората.
Всичко това се е случило на 17. Тамуз. Когато постим на тази дата, това ни напомня за извличането на поуки и следването на пътя на Отците.
Арахим
(превод Мина Даниел)
Бен Амецарим
Ако бяхме живели по времето на разрушаването на Храма
Отново измина една година, Машиях все още не е дошъл, Храмът все така е разрушен, а ние отново сме тъжни в тези дни... Законите за траура в този период стават по-сериозни. От 17. Тамуз до 9. Ав траурните обичаи не са толкова строги, но от началото на месец Ав и нататък, и най-вече през седмицата, през която се пада 9. Ав, законите стават по-строги. Вечерта на 9. Ав траурът се засилва. Най-строги са правилата за траур на самия ден 9. Ав.
Всъщност през цялата година ние имаме закони, които са предназначени да ни напомнят за разрушаването на Храма. Така срещу входа на къщите си оставяме неизмазана и небоядисана една част от стената , на годеж чупим чиния, на сватба чупим чаша и посипваме с пепел главата на младоженеца – всичко това е в памет на разрушаването на Храма. Целта на всички тези действия е да вселят в сърцето ни усещането за загубата на Храма.
От само себе си се разбира, че ако живеехме по времето, когато Храмът е бил разрушен, бихме имали различно отношение към разрушаването му. Естествено, онези, които са видели разрушаването с очите си, са почувствали много силна и дълбока тъга и скръб. И колкото повече години минават, толкова по-трудно става за нас да сме в траур по Йерусалим и Храма.
Раби Моше Исралиш разказва в книгата си " Теория на изкачващия се" за Платон, великия гръцки философ, пристигнал в Йерусалим с Навуходоносор, царя на Вавилон, разрушителя на Храма. След разрушаването на Храма Платон минал покрай Ар а-байт и видял пророк Ирмияу, който седял и оплаквал разрушаването на Храма. Зачудил се Платон: " Как така, такъв велик мъдрец като теб, Ирмияу, плаче за дървета и камъни?". И добавил: " Каква е ползата от плача ти, та нали Храмът вече е разрушен? Не е достойно за един мъдрец да плаче за миналото."
Отговорил му тогава Ирмияу: " Случвало ли ти се е да имаш философски съмнения и въпроси, чието разрешение не знаеш? "
Платон отвърнал: " Разбира се, че имам много съмнения, за които смятам, че никой човек на света не може да ми даде отговор".
Ирмияу му казал: " Сподели, моля те, с мен съмненията си, и аз ще ги разреша".
И действително станало така – Платон питал и Ирмияу му отговарял... Платон се учудил и се запитал, дали стоящият пред него е човек, роден от жена, тъй като мъдростта му била непомерна за човек.
Ирмияу отговорил на почудата му: " Ти се чудиш, а аз ти казвам, че цялата тази мъдрост съм попил от тези дървета и камъни. Това е и отговорът ми на първия ти въпрос – защо плача за дърветата и камъните, които са разрушени..."
Отговорът на втория въпрос на Платон – защо плачем за миналото – също не е труден. Ние не плачем за миналото, ние плачем за бъдещето. Сълзите ни отключват вратите, благодарение на тях ще имаме възможност да видим отново Храма на мястото му.
Плачът на п Ирмияу оказва по какъв начин се е отнасяло поколението на разрушаването към изгарянето на Дома на Б-га. Докато Храмът е съществувал, евреите са живели в святост и чистота. Даже степента на разбирането на Тората е била на друго ниво. По повод на това е казано: " За да почувстваме по-ясно положението си, нека се вгледаме в поведението на животните: когато ловецът хваща животно и го затваря, то никога не се примирява с това си положение. През цялото време, докато е затворено, животното опитва да избяга и да се върне към свободния живот, на който е свикнало. Животни, родени в плен, обаче, не се опитват да избягат. Те никога не са опитвали вкуса на свободата. Това е пример за нашето положение. Ако сме виждали лично Храма или поне бяхме чували от бащите си за него, със сигурност бихме скърбели по абсолютно различен начин, защото тогава бихме знаели за какво точно тъгуваме. Но тъй като ние живеем вече 2000 години в изгнание, духовната работа да стигнем дълбоко в сърцето си до истински траур за разрушаването на Храма е най-тежката работа.
Арахим
(превод Мина Даниел)